Всеки би могъл да те предаде - баща, брат, най-близкия до тебе. Но, въпреки предателствата, пак можеш да опазиш себе си.
фолклорно-битови разкази от недалечното минало
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
Сборник с разкази и новели „СВОЕТО ЧУЖДО ДЕТЕ“
откъс от разказа "Своето чуждо дете"
....................................
Зажениха се Бояна и Дочо. Кротка сватба вдигнаха и немного приказки се изприказваха из селото за това събитие, макар че имаше за какво. Та нали Дочови не се брояха за бедни, а Боянини нямаше с какво да се отсрамят пред хората.
Един баща си имаше булката и пет женени наоколо сестри от две майки. Бояна се случи изтърсачето в къщи. Ама пък добро, работливо момиче, хубавко и усмихнато. Не само никой лоша дума не бе издумал за нея в селото, ами и я спрягаха услужлива и уважителна. И по ергени не я нарочваха да се заглежда. Само Дочо.
Единственото странно нещо се отбелязваше, че Дочови, макар да не се водеха ептен чорбаджии, но притежаващи доста ниви и животни, достатъчни за всякое имотно семейство, въобще не се опънаха на желанието на сина си да я вземе. Майката на Дочо- Марина, още отначало почувства сякаш топла близост с бъдещата си снаха. Или по- точно, тя се оприличи веднага с нейната майка, че и двете са се преженвали навремето с по две дъщери всяка.
Мъжът на Марина- Апостол, бащата на Дочо, остана на младини вдовец с двамата си сина, докато жена му почина при раждането на дъщеря им. Роднините ги прежениха, да споделят трудностите на животите си и кой каквото има зад гърба си. А то, неслучайно се случи горе- долу равно. Колкото Апостол получи от баща си, толкова ѝ остана и на Марина от умрелия ѝ първи мъж.
В началото изглеждаха голяма шумна фамилия, пълна къща, все някой излиза, някой влиза, но скоро шарката отнесе малкия ѝ мъжов син, прибра и момиченцето му, после пневмония покоси едната Маринина дъщеря. През това време си природиха още едно момиченце, та и накрая Дочо, майчината гордост, първото ѝ мъжко се появи на бял свят. Още от раждането му, родителката го заобича до себеотдаване. Сякаш дете досега не е имала. И така си остана той- мамина слабост и радост.
Мечтата на Марина през последните години, се заключаваше в това, да ѝ доведе синчето кротка и обичлива снаха, отмяна на старините ѝ. Ако можеше, избраната да го обича силно като нея и да не му чупи нивгаш хатъра, цена нямаше да има. И ето, щом синът ѝ спомена с няколко свенливи думи колко иска Боянка, мераклийката за свекърва хич не се заинтересува има ли тя имоти или няма. Самите те притежаваха всичко необходимо за едно работливо семейство. Човек им трябваше на тях, човек. Колко имане е необходимо за човешкото щастие? Богатството ли носи късмета, то ли запролетява душата?
Марина познаваше добре Боянкината фамилия. Помнеше смъртта на майка ѝ- срамежлива, работлива и скромна жена, която както кротко живя, така и кротко си угасна. Боянка, и другите ѝ женени вече сестри, съвсем ѝ мязаха в това отношение. Па и красив род, все вакли хора, широкооки, широколици. Хубаво щеше да е и внуците ѝ да са такива. Затова тя не само набързо даде съгласие, а и настоя пред мъжа си да не става пречка пред младите. Той не ѝ се опъна много, че мъж, какво ти разбира от сватосване. Жена му там си се водеше в свои води.
Така и се дигна сватбата. Събраха се заедно двамата млади. Радваха им се близки и комшии. Стройни, напети, бързокраки, да им се ненарадваш, толкова си приличаха. Очите ти да се спрат, та да отпочинат отгоре им.
А как им личеше, че се обичат! Погледнат ли се, лицата им грейваха като летни месечинки по пълнолуние. Усмивката се раждаше първо на едното лице, а после бързо се прехвърляше на отсрещното, както пожарът сред есенна шума.
Тръгва Боянка за нивата, преметнала мотика през рамо, а Дочо издебва кога ще излязат от селото, да не ги видят и промърморят възрастните и взима мотиката от нея, той да я носи. Нищо, че на неговия гръб освен нея тежи и търмък, че и някое друго сечиво отгоре. Нека ѝ остане само торбата с манджата на невестата му! Тя ѝ е достатъчно тежка. Нека ѝ олекне!
Боянка го поглежда благодарно, а под тъканите ѝ гъсто на стана мигли, остава запечатан милият му образ. Стрелва го косо, поглежда надолу да го скрие от другите и да си го носи цял ден със себе си.
Неговото око пък се спуска по кръшната ѝ гъвкава снагица, малките боси крачета и коремът му се стопля, като че цяла сутрин е пил горещ чай на гладно. Нямаше търпение вечерта, да се унесат в равномерно дишане и да захъркат старите, та да я притисне с тялото си….
