Дали да избереш свирепата, обсебваща любов, която пламва и за кратко изгаря душата ти или другата - отстъпчивата, дето дълго и кротко ще осветява пътя ти.
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
Откъс от романът „ЧОРБАДЖИ РУСАНОВИТЕ ДЪЩЕРИ“
Втора глава - СИДЕР
---------------------------------------------------------
От трите сестри само Васила си имаше изгора. Това беше нейната дълбоко заровена в сърцето ѝ тайна и до ден днешен никому не беше я доверявала. Залюбила се беше още петнайсетгодишна с Камиларовия Сидер. В селото ги наричаха Камиларовите, заради някогашно пътуване на дядо или прадядо с камили. Никой вече не помнеше къде и по кое време се е случило и дали наистина е било, но прозвището остана лепнато на фамилията за вечни времена.
Двамата млади намираха безброй начини да се срещнат. Я ще тръгне Васила за нивата- да занесе обяд на работниците. Я ще окъснее по жътва с последните и ще се измъкне по- назад. Я на бакалницата за сол или захар ще хукне. Я на селската чешма ще прескочи уж да се види с приятелки надвечер, а той там чака, очите му светят като жадни светулчици в тъмното. С нетърпение се пресрещаха и с голяма радост се зърваха още отдалече. Погледите им се лутаха сиротни из калдъръмите на селските улици, чак до мига в който се вплитаха един в друг и се утаяваха пулсиращи и пламенни в невинната си все още святост.
След двегодишна тайна обич, след хиляди срещи и въздишки, двамата млади бяха убедени, че са си лика- прилика, че не могат да живеят един без друг и искат да се оженят.
-Знам, баща ти няма да те даде на такъв като мене!- докосваше с копнеж ръката й Сидер.
Васила въздъхваше нажалено, защото разсъдливостта й подсказваше, че е прав. Строг човек беше баща й. Неотстъпчив. Неведнъж точно тя се случваше немеещ слушател за бащините си мечти. На чорбаджията му се щеше да я задоми за богат човек, да не се налага чедото му да работи цял живот къртовски труд по прехраната си. Искаше дъщеря му да живее като царица- без кахърите и без тежестта на трудното домакинство.
След като неуморно и себеотрицателно се мъчи толкова години да трупа и опазва имане, не би отстъпил даром да го дели с голтак. Силиците му беше изпил тоя труд. Младостта се беше плъзнала неусетно над превития му гръбнак. Как да пусне някой наготово? Как да остави дъщеря си в ръцете на случаен човек, без опит? Ами, ако се случеше разсипник, ненаучен да спастря?
Пред татковите си планове, Васила немееше. Отвори ли някой дума по този въпрос, сърцето й се присвиваше като, че новоразядена, кървяща рана се отваряше в него. Но, смееше ли да възрази насреща? Не беше научена да противоречи на по- възрастните. Бунтът й беше само вътрешен. Ала все не я оставяше надеждата да се случи чудо изневиделица, да падне като гръм от небето, та от един път родителят й да приеме точно него, любимия й подходящ за нея, равен по нога.
Не губеше надеждата си от някогашно случване, макар да не съзираше вероятност от подобно развитие в близкото бъдеще.
-Хора от сой сте вие, Васило, а аз... Аз съм един непрокопсаник. Всичко, дето някога сме имали, или сме можели да имаме, баща ми го е пропилял с пиенето си. Седем сестри и един брат..., все са на моя хал. Кой баща ще даде дъщеря като теб, в семейство като нашето?
Зъбите му ядно изскърцваха, а тя свеждаше главица, че очите й се наливаха със сълзи от горести. Разбираше гнева му. Обичаше я пламенно, но с бащински късмет като неговия, семейството му постепенно беше изгубило значението си сред съседите. И почтеното си име в добавка. Никому нищо не бяха сторили, но какво от това? Кой би погледнал с чисти очи детето на селския пияница, колкото и добродетелно да се случи? Кой би отворил чистосърдечно обятия за него? Кой би го уважавал безрезервно? Трябваше такъв син с труд да си проправя път в живота, да се доказва безкрай, докато го приемат!
А да не говорим пък, ако пожелае да влезе като зет в чорбаджийска фимилия? Тъй, на сляпо да се сроди с чорбаджията на селото? Божичко!
Защо съдбата изсипваше жестоките си наказания, не на който си ги е заслужил, а на съвсем невинни главици? Сидер беше едно дете, едва- едва пораснало, като нея самата. Ни един божи закон не бе прегазил. А още от младежката си възраст се чудеше как да надбори ориста си, как да надвие лошото име, което баща му носеше на семейството си.
-Недей, Сидере!- докосваше ръката му.- Не се измъчвай!
-Толкова много го мразя!- изсъскваше злобно момъкът и забелязал недоумението и неразбирането в очите й, бързо добавяше- Не се стряскай, Василке! Не ме гледай така осъдително! Баща кръвопиец е той! Създавал ни е за мъченици!
-Но все пак ти е баща!- плахо прошепваше момичето.- Кой избира родителите си?
-Да. И добре, че ми е баща, защото иначе бих го убил! Ей така, отведнъж! С брадвата бих го съсякал!
Тя се дръпваше едва забележимо. Нежна беше душата й. Думите му я притискаха като воденичен камък. Не беше чувала друг да говори толкова непочтително за родителя си. Струваше й се безбожно и грешно. Сякаш Господ ей сега ще изпрати мълния отгоре, да ги порази! Усетил безпокойството й, Сидер на мига сменяше тона и се опитваше да я успокои.
-Какво си ми птиченце! Плашиш се от всяка дума. Ама ти, не се безпокой! Теб аз те обичам! Станеш ли моя, на ръце ще те нося! На никой друг няма да те дам! Да бих могъл, бих се превърнал на забрадка в косиците ти! На галоши под краката ти бих станал, а ти ако щеш ме стъпчи! Милата ми!- и протягаше ръце да я погали.
