Непожеланото дете е срам за един, ала щастие за друг. Но, и съдбата понякога се закучва, и си връща вересиите.
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
* Посочената цена е обща и включва двете книги на "Аз нямам дете за даване"
От романа "Аз нямам дете за даване"
...................................................................
"...Аврам се мяташе по напълнената с нарязани и ненужни парчета от дрехи възглавница. От дрямката го извади шумът от кокошарника. Той бързо утихна, но очите му вече се бяха отворили и не щяха да се затварят. От немай-къде ги впери продължително в една точка в тавана.
И тогава в съзнанието му се възправи старата му, пък и единствена къща, точно такава, каквато я помнеше. Двете ѝ малки стаички, винаги преметени и чисти, а най-вече оня пукнат джам на единия прозорец, дето го бяха запречили с парче мукава, та да не духа вятър пряко оттам. Все не им оставаха пари да сложат ново стъкло, но не страдаха излишно заради туй. Не беше сред най-неотложните им житейски задачи.
Той отново се видя четири-пет годишен. Някак отстрани се гледаше, като наблюдател. С изтърбушените си на коленете тънки панталонки, шити от ръката на майка му, чистички но износени. Закърпената му риза, с извезана нарочно на мястото на кръпката шевица, да я скрие. Вечно щръкналата му коса, макар майка му всяка сутрин да го приресваше с намокрен гребен.
Ококореният малчуган се промуши през скърцащия полуувиснал вратник на родната си къща и веднага отсреща, от пейката на комшийката им баба Славея, се впериха в него три чифта женски очи. На съседката им и двете ѝ постоянни дружки.
-Айде, туй се излюпи – продума първа баба Дуна Бочарката, която дори не сниши тона си, защото го мислеше още малък да разбира какво говорят. – Глей го, очите му гладни, като на ламя, ще те глътне цялата. Как оцеляват в таз къща, им се чудя. Я-а-а!
-Остави го, дете е още, какво ти прави сега? – не много уверено подхвърли баба Славея. – Нали не ти е притропало на портата да дири манджа?
-Не е, Славейке, ама таз неговата майка, да се беше засрамила поне, не да вири толкоз куйрука. Вместо със сълзи на очи да дайде при нас, да се покае, тя върви с изправена глава, пъчи се, като да е почтена вдовица. Ми, всички знаем за ей-туй, че то е посраменото дете на посрамена майка. Или свако ѝ Беню я е насилил, или тя сама му е полегнала, та се е пръкнало. Я-а-а – тропна Дуна.
-Е-е-е, бабо Дуно, ти пък много ги наместваш, ма! Отде знаеш как и какво е било? Ми ако се окаже, че кака Стамена е чиста пред света и Аврамчо си е бащин син? Да не сме им светили, та да знаем истината? – развълнува се бременната кака Чана и Аврам, който притеснено се бавеше, чу как нервно тракат куките на плетивото ѝ. – Не може да приказваш тъй за хората, без да имаш нищо на лице.
-Ба, пък лице ще ми трябва на мене! Ами че то е ясно като бял ден, мари! Не ѝ е чиста работата на кака ти Стамена. Нали го видях с очите си оня ментараджия и женкар, как се измушваше от градината им и прескочи плета? Какво мислиш, че е дирил там по нощите? Да не е идвал само на блажни приказки? Пък и тъй да е, на раздумка, на помощ да е дошъл - посреднощ ли щеше да е? Тогаз щеше да си излезе през вратата, нъл тъй? – пооправи хурката и завъртя по-мощно вретеното баба Дуна.
-Ами знаеш ли какъв е бил случая ма, бабо Дуно? То, верно, тъмно е било, ама може и да е крал нещо... Той нали имал и тази слабост?
-Ма какво ще ти краде от тия, ма Чано? С трън да се завъртиш у тях, няма какво да закачиш – подсмихна се нарочно баба Славея. – Верно, не е лоша комшийка Стаменка, кротка жена е, ама и аз съм съгласна с наборката, че в тая история има доста показателни неща.
-Е-е-е, все пак, все пак – не отстъпваше бременната. – Докато човек не види хептен, не трябва етебери да черни хората.
-Ам аз помня, преди години, когато Беню се хвалил в кръчмата с туй. Думал им на всички: „Знам я аз нея каква е. В постелята върши работа!“ – добави злорадо Дуна.
-Туй всякой за всяка може да каже, бабо Дуно. Особено такъв противен човек, какъвто е бил бае ти Беню. Не рече ли ти миналата пролет, че приживе лъжел и мажел като циганин? Нали надумвал за теб и бай Траян, че го зърнал да спи под крушата, докато ти сама си косяла ливадата?
-Хм-м-м, тука си права. За туй нящо Беню наистина излъга, вагабонтинът му ниеден! Моят мъж от раждането си беше върло работлив, и нивгаш не ме е оставял мене да се мъча. По-скоро аз можех да легна, пък той щеше да работи, лека му пръст. Я-а-а!
-Работен, работен, колко да беше работен, ма Дуно? Докато другите изкарваха каруците към нивите, вий все идехте последни... – реши да я жилне баба Славея.
-Ти, Славейо, почваш да ги вадиш отнейде си… Последни тръгвахме, защото първо си вършехме работата по двора, та тогаз се спускахме нанатам. Моят Траян, лека му пръст, ако искаш да знаеш, ставаше още по тъмно и я мяташе, аз ли не го познавах? – направо подскочи Дуна.
Тя спря да върти вретеното и сега го подпря на коляното си, сякаш в готовност да влезе в бой.
-Хубу, хубу, може и тъй да е... Да му е светла паметта, вече не помня и аз толкоз… – миролюбиво приключи Славея и тропна с бастунчето си в заключение.
На нея хич не ѝ се щеше да се скарат двете точно сега. Още се чувстваше поспалива и безсилна от следобедната дрямка.
-За другото може да лъже оня серсемин, и то много. Ама за Стамена - не, щото с ей-тия очи, тогава още добри в зрението си го видях, като се изнизваше. Инак и аз нямаше да му повярвам. Я-а-а – запече се Дуна.
-Пак ви казвам, това не е мерило. Не се знае, дали не е прескочил в двора само да наднича през прозорците. Нали разправяхте, как го кълнала навремето Минка, Костовата вдовица? Кога погледнала към пенджера си преди лягане, и оня надничал от градината насреща ѝ. Едва не припаднала от уплаха – пак настоя на своето си Чана.
-Де да знам сега… ама аз туй, малкото, като го загледам… направо на Беню ми замязва, хора! И сигурно затуй не мога хич да го трая. Как тогаз да не вярвам, че е чисто копеле, а майка му пачавра – вирна глава баба Дуна. – Рекла съм и на моя Косю, и на булката, да не пускат наш Стефчо да се върти наоколо му, че кой знае на какво ще го научи тоя хашлак. На мръсни работи само...
-Е, недей така, де! Нищо му няма на детето. Досега никой за нищо не е проплакал от него. Пък за другите… да не захващаме дума… – изпъна се Чана, намеквайки за същия този баба Дунин Стефчо.
Колко майки се жалваха от внука ѝ, сочейки го за побойник! Те двамата с приятеля си Динко, бакалчето, не оставяха чужда овошка без да я полазят, пък и беля несвършена от тях нямаше.
-Вярно е, засега е кротък, ама то не се знае докога – кимна баба Славея.
- Аз даже го жаля донейде, че всички го обиждат ей-тъй – поде пак милозливо Чана. - И него, и майка му жаля, горката. Какво е виновно туй добиченце? Гледала съм го край пътя – играе си само-саменичко сред тревиците, и никому не досажда. А кака Стамена пък… Ами тя една лоша дума не е продумала на някой комшия! Мълчи, трае си, и поема всичката помия, дето се излива отгоре ѝ.
-Ми а де, що си трае? Като е невинна, що не рачи да се защити? Да дойде, да ни разкаже кое-как е било... А тя – хич! Значи, имала си крушката опашка..."
