В романа се преплитат два сюжета, две житейски драми. Едната засяга фамилията, носеща проклятие върху петте върха на поколенията си, а другата започва завръзката си от оня миг, в който мащехата на едно невръстно дете, се опитва да се отърве от него. Всеки от героите в двете истории върви по своя си път, и води своя си различен живот. Дали някога напред, провидението възнамерява да ги срещне? И ще има ли изобщо някакъв смисъл от тяхната среща?
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
Откъс от романа "Бримки в плетката на времето"
...................................................................
„Вятърът страховито вееше навън в напредналия есенен ден и събираше листата в околността на въртеливи купчини. Той се провираше под изкривения и прогнил праг на вратата на гадателката и просвирваше оттам заканително. Сякаш се опитваше да отвее в гори Тилилейски тази, на пръв поглед, не особено добре сътворена и почти неустойчива постройка.
Двете жени вътре, седнали от двете страни на трикраката софра, направо долу, върху избелялата черга на земята, съвсем не отдаваха значение на хулиганското му държание. Тяхното внимание беше заето от много по-важни неща. Особено това на по-младата. Тя напрегнато стискаше бледите пръсти на ръцете си, сякаш целеше да ги пречупи през половината. Прегърбената от многото си години гадателка сега на нея ѝ изглеждаше много по-страшна от каквото и да е природно бедствие. Дори в един миг се попита, дали не е направила грешка, като е дошла тука.
Старицата обаче сякаш я омагьосваше с бавните си движения. Тя протягаше изтънелите си пръсти и нареждаше една до друга върху повърхността на масата олющените и изтъркани от дълга употреба карти. Наблюдавайки я, човек можеше да се попита, дали само тези кратки движения не ѝ носят болка и ѝ идват в тежест? Едва след като положи и последната карта обаче, тя вдигна избелелите си остри зеници към младата гостенка. Приведената, изсмукана от нелекия ѝ живот снага притрепваше на едва забележими тласъци. Добре обвита в тъмната си роба, скрила се в нея като в убежище от настоятелния поглед на гостенката си, гадателката най-накрая се наклони леко напред, като да се приближи. Побелялата, сякаш птича старческа глава, пребрадена с обезцветена от носене кърпа и със свит възел на дългия ѝ жилав тил, отведнъж се заклати укорително.
-Лошо, попадийке, лошо! Ненапразно си била път чак до моята колиба. Пътуването ти през гората си е струвало. Колкото и да не ми се ще, трябва да ти река истината. Картите ми показват, че ти имаш тъмно клеймо, лепнато връз съдбата си. Черно проклятие е то, наследено от мъжовия ти род.
-Не думай! – подскочи младата жена. – Ама… как тъй? Ти… сигурна ли си?
-Да-а-а, ей тука, на, ясно се показва прокобата. И то, повлачена от преди години, не е от скоро, да речеш… Тъй е направена проклетницата, че не само на попската фамилия, а и на всеки влязъл в нея, му е наречено да я прилепя… Щеш, не щеш, щом си се сродила с тях - и ти, нещастната, си я поела в костите си…“
