Продължение на тежката семейна сага на хубавата Сибила. Майка ѝ умира при нейното раждане, а баща ѝ я отхвърля, сочейки я като виновница за смъртта на жена му. След като е вече пораснала, Сибила като слугиня на хаджиите, се оказва по средата между двама мъже - кундурджията Игнат и похотливият хаджийски брат Самуил. И двамата я искат, но кой ще я вземе? Дали бедното момче или нахалният богаташ? Малко по-натам от Деветак, воденичарят Манол отглежда сам детето си. Но, той пък си има своите стари врагове, които заплашват бъдещето му.
"Змей люби, змей ще ме вземе" - трета бримка. Книгата е продължение на книгите "Бримки в плетката на времето" (първа бримка) и "Либе, либе, първо либе" (втора бримка).
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
Откъс от романа "Змей люби, змей ще ме вземе"
...................................................................
...Бай Кумчо веднага забеляза червенината вапцала жена му и я загледа строго. С твърдата си убеденост на тежък мъж, той не разрешаваше никоя жена да го командори, пък дори и тя да се случеше неговата. На когото и да беше ядосана сега Марча, на него не му пукаше хич.
Затова, Марча познавайки си добре стоката, още с приближаването си изпусна малко по малко парата и докато стигне до него, вместо да му заклати пръст, само кривна встрани главата си. По този начин тя му даде знак, че има да му казва нещо много важно, което не е за пред чужди уши. От своя страна, Кумчо първо се подвоуми дали да не ѝ се стросне и да я отпрати ей така на инат, щото той пък искаше всичко да става както и когато сам си реши, но сетне, като човек подвластен и на любопитството, се отказа. Стисна в зъбите си някоя и друга преброена и не толкова приятна за нея дума, и я последва. Реши ли, че напразно му губи времето, всякога можеше да я нахока и да я натири към вкъщи. Ала тоя път, първо великодушно щеше да ѝ даде време да се обясни. Не особено на кеф, посочи ѝ пътеката към задната страна на къщата.
Двамата се отцепиха натам и хлътнаха зад заветния ъгъл. Недочакала го да свие напълно, ядната Марча веднага отвори устата си. Дотолкова беше превъзбудена от разговора си с Чубра, че докато обяснява неудобната случка, в която беше попаднала насред мегдана, често заекваше и неравномерно кривеше врата си. В гласът ѝ прозираше яростта. Като свистене обаче, през свитата ѝ почти на фуния уста, та да не чуе, пази Боже някой от ратаите, а още по, пази Боже, някой от комшиите.
Кумчо не ѝ се остави току-тъй да го води. Още на втората минута той заръкомаха възмутено. Скоро двамата заспориха настървено, а в резултат и неговото лице почервеня силно като нейното. Това не беше неочаквана последица. Всеки път напоследък в дома им, станеше ли въпрос за Самуил, двамата с Марча стигаха неминуемо до скандал. Но, обикновено се дърляха заради него вечерно време преди лягане и в стаята си, за да не ги слуша никой друг, а не като сега – съвсем на ачик в двора.
Рече ли жена му да каже нещо срещу брат му, хаджията веднага се вбесяваше, защото тази тема му беше извънредно чувствителна и засягаше болното му място. Тъй като двамата братя нямаха баща, /старият хаджия беше предал духа си преди няколко години/, сам Кумчо се вживяваше в ролята си на старейшина и защитник на фамилията. Той всеки път с пяна на уста се спускаше да защити малкото си братче, несъзнавайки, че Самуил не е вече онова петгодишно хлапе, което малчуганите в селото открай време ненавиждаха заради високомерието и наглостта му и го замерваха с парчета кал. По него време, случи ли се наблизо големият, той се спускаше насреща им, разгонваше ги и без да се интересува кой наистина е виновен, току някой хлапак поемаше юмрук в муцуната си заради общото нападение, пък и за урок.
Какво, че сега братецът му се беше превърнал в още по-нагъл от преди тип и му създаваше далеч по-големи ядове, Кумчо така и си оставаше сляп за лошите му качества. За него Самуил никога не изглеждаше виновен. В очите му той си оставаше малкият хлапак с жълто още на устата, който се нуждае от батева си подкрепа. Каквито и да са Марчините мърморения в тази посока, те не му влияеха и не водеха до различен резултат.
Затова и в настоящия миг, чул обвиненията на половинката си, хаджията до такава степен се вбеси, че без дори да си губи времето в колебания и размисли, отсече с категоричен и нетърпящ възражения тон:
-Самуил не може да е виновен, тя оная му се е вряла сигурно. Оная го е подмамила.
-Чакай, чакай малко! – опна му се обаче Марча, не че беше на страната на слугинята, а колкото да му натрие носа с поредната глупост на братчето му. - Сибила е още дете. У нея няма лукаво притворство, нито ѝ шарят очите още, хич не върви да я нарочиш за блудница. И двамата с тебе я знаем добре, та тя израсна в нашата къща.
-Израснала… Те бедняците всичките са тъй, захитряват още от невръстната си възраст. Забележат ли изгодата, лукавството им на мига се пробужда. Пред нас тая малката се прави на светица, ама остане ли насаме… охоу… Аз главата си залагам, че все някак е подмамила Самуил. Пък тоз нашият, ти си го знаеш… Той е лабав по женската част, колко му е да се поведе? – пак се опита да оправдае брат си мъжът ѝ, макар дълбоко в себе си да беше почти сигурен, че не е точно тъй.
-Не знам, не знам, Кумчо. Ти всеки път го защитаваш, ама… Какво е било между тях двамата, само те знаят. Обаче, аз за друго те предупреждавам - опасни работи стават под носа ни, дето ние с тебе постоянно се опитваме да ги заметем под чергата. Ама в един миг всичко туй ще ни се изсипе изведнъж. Ще ни се излее във вратовете все едно е леген с ледена вода, пък тогава да видиш как ще се събудиш – натърти Марча.
-Какво му е опасното, мари? Тази дрипла… Да не мислиш, че ще посмее да излезе насред селото и да твърди, че брат ми я е увъртал? – за пръв път се издаде, че е наясно със Самуиловия характер Кумчо, и усетил се, веднага прихлопна ченето си.
-Бе, де да знам. Ами, ако ѝ е посегнал вече, а? Тогава какво? – скипри се нарочно жена му.
-Ти пък… Ама и устата ти такава мръсна. Плюй, плюй и не предизвиквай дявола! – подскочи хаджията.
-Ха, ши плюя аз. Аз ще плюя, ти ще се секнеш и какво ще се промени от туй? Бе, я прогледни малко, бе човече божи! Пък и… знаеш ли, нещо друго ми идва на ума… Дали и затуй Самуил не се дърпаше толкоз много за венчавката си с Цона, а? Заради увлечението си по Сибила.
-Хм, дърпал се – измърмори Кумчо, ала и в неговия акъл почваха да си проправят път такива мисли, та нарочно присви очите си като дула на пушки. – Все много знаеш ти.
-Ми да – закачи се за това си хрумване Марча. - Да му сей увъртял мозъка покрай слугинчето и да е начнал млякото. Като нищо може да е забъркал още някоя каша като оная с Кирилка, пък сега сигурно си напъва мозъка как да я оправи. Зер, гащите му на него не седят мирни. А в такъв един случай… като едното нищо Сибила може да нарочи нашият заплес, да приплаче в кметството, че е трудна от него и… тогава... ще е принуден да я вземе. Въх, мале майко-о-у, пък до сватбата остават броени дни! Бе, що тъй прави тоз Самуил, значи?
-Марчо… - беше готов да ѝ изкрещи Кумчо, ала напорът му да ѝ се строска постепенно се уталожваше пред уплахата от чутото, затова добави далеч по-ниско. – Марчо… и на тебе май… понякога ти сече пипето на място, нищо че си с мозък на овца. Сега си най-вече права. Такивата като Сибила са поначало уж тихи и кротки, пък… от тихите води да те е страх. Нищо чудно тая никаквица да ни съсипе подредения животец...
