Краят на една дълга петтомна сага. След далечината на изминатия път, след изровените коловози на битието си, крехката само външно, но безкрайно устойчива по характер Сибила, най-накрая преодолява проклятието на фамилията си и намира онази любов, която винаги е била нейна.
"В гнездото на гълъбите" - пета бримка. Книгата е продължение на книгите "Бримки в плетката на времето" (първа бримка), "Либе, либе, първо либе" (втора бримка), "Змей люби, змей ще ме вземе" (трета бримка) и Сибила (четвърта бримка).
* В цената не е включена доставка. Сумата за доставка зависи от съответната тарифа за пратка със Speedy или Еконт.
Откъс от романа "В гнездото на гълъбите"
...................................................................
"...-Я, я да го видим тоз медальон! – горяха очите му.
-Чакай… да не си седмак, бре? Нека сваля ботушите да се оттече водата – нарочно го караше да чака той, а вътрешно се подсмихваше на нетърпението му.
Макар, че също чувстваше известно нетърпение, не очакваше да е намерил кой знае каква скъпоценност. Това навярно ще е най-обикновен женски медальон. Такива сигурно има хиляди, скрити по женските ракли. Но, ако след почистването се окажеше хубав, щеше да го скатае за някога, за когато си имаше невяста. А може би… Тръсна главата си ядосано – по-добре да не мисли за туй, не се ли научи вече?
Най-накрая ботушите бяха събути, чорапите разпънати направо тука на слънцето да изсъхнат, а медальонът излезе от джоба му.
-На сребро ми мяза туй, а? – наклони се насам Стоянчо.
-Да, май ще излезеш прав – потърка го с ризата си Манол. – Виж ти, коя ли заблудена мома или заспала дърта стрина го е изгубила? Пък знам ли, може да е на… Кръстина… или на нейната майка?
-Като едното нищо – виждаше се подлютеното любопитство на момчето. – Иначе, няма да го е хвърлил някой нарочно, я...
- Доста е потъмнял, обаче аз знам как да го почистя. Малко хлебна сода му трябва, и здраво търкане – отново го плъзна по потурите си Манол и го приближи пак до очите си.
-Я! Я дай да го пипна! – докопа го най-накрая Стоянчо и веднага го завъртя пред очите си. – Брей, майсторска направа. Старо е това нещо, много старо. И хубаво! Глей, какви завъртулки са му сложили отстрани.
Момчето се дивеше истински, докато изведнъж без да иска натисна една издатинка, нещо в медальона щракна и той се отвори на две страни.
-Какво, по дяв... – изока Манол, втренчен неподвижно от изненада.
-Я-а-а! – измеца Стоянчо, който седеше, гледаше и не вярваше на очите си..
Ако някой можеше да втвърди в този миг физиономиите на двамата мъже, много хора впоследствие биха давали мило и драго да идват и да ги гледат, пък и да се смеят цял ден след туй. Да речем, че не изглеждаха много умно, беше най-малкото определение. Те дори едновременно се надвесиха над медальона и надникнаха в него. И снимката там още повече ги смая, ако имаше още накъде.
От нея ги гледаше едно от най-хубавите женски лица, които Господ беше създавал. Оформеният сърцевидно овал на лицето, те викаше сякаш да протегнеш пръсти и да ги прокараш по цялата му дължина. Фино издяланият нос подсказваше силен характер. Едрите, като нарисувани с четката на художник устни, бяха достойни не за една, а за много и непрестанни целувки. Големите, не особено тъмни очи, с разсеяни от слънчеви пръски ириси пареха. Високото, отворено чело, подчертаваше, че жената не е случайна. А отдолу едва беше загатнат тънкият, изкусен врат, на който се крепеше цялото това съвършенство. Веждите на момичето се извиваха, почти шеговито повдигнати, а полуразтворената ѝ устица сякаш всеки миг щеше да избухне в искрен и заразителен смях. Човек не можеше да откъсне очи от този правен незнайно кога портрет!..."
...
