Наследник на чуждо имане

Там беше и божигробската броеница, закупена от преминаващи насам търговци. Нея също трябваше да прибере, защото тя се състоеше не само от лъскави, ами и от едри кехлибарени маниста. Открай време тази броеница владееше бляновете му. Изнизвайки се бавно из бащините му пръсти, всяко камъче по нея лъщеше сякаш различно, и тази лъскавина винаги му беше изглеждала прекрасна.

Като трета добавка, баща му катаеше под себе си и една малка купчина грошове, пък и книжни пари. Може и да не идеха голяма пачка, ала и надали бяха чак толкова малко. Нищо, че тейко му отбягваше да ги вади или брои в тяхно присъствие, те пак знаеха за тях. Стоян дори направо ги надушваше с острия си нос, пък и Загор със сигурност ги мислеше.

Вече не само горещото време и едва поносимото следобедно слънце спускаха вади по Стояновия гръб. Спешно му се налагаше да побърза, да докопа оставеното под дюшека на баща му, преди Загор, или пък още по-малко Цветка, изобщо да са се сетили за него. Сетне и да им додеше на акъла да вземат да търсят, той щеше да си е опекъл работата и можеше спокойно да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Нека да се запенят ония, докато се опитват да докажат, че ги е барал! Той лично не възнамеряваше да им предостави нито едно доказателство за кражбата си.

Припряно от тази мисъл, тежкото му едро тяло се понесе като вихър към къщата, към другия край на двора. На вратата едва не се сблъска със сестрицата си, която очакваше бате ѝ да се спре, да я прегърне и двамата, свили рамена един до друг, да излеят болката си. За нейна изненада обаче, той грубо я избута навън и остро ѝ нареди:

-Цветке, тичай до църквата! Съобщи там за станалото, нека бият камбаната на смърт! – а очите му някак гузно се извъртяха от ококорения ѝ влажен взор.

-Добре, бате! – отвърна все още разплакана тя, без изобщо да осъзнава, нито да се опитва да вниква в намеренията му.

Свикнала да изпълнява нарежданията на мъжете в къщата, тя не отчете, че в другия край на двора се намираха поне двама ратаи, които бате ѝ преспокойно можеше да натовари с тази задача. Надали тя, разтърсената от скръб, със зачервеното си и сълзливо лице, беше най-точният изпълнител за това нареждане. Ала какво да стори, да спори с бате си ли? И то в такъв миг, когато всички са объркани!..

Тя набързо приглади с треперещите си пръсти крайчеца на полите си и поотри сълзите си. Сетне прибра кърпичката си в джоба на престилката и хукна забързано към портата. Виждаше се как се люлеят не, ами направо играят пръстите на ръцете ѝ, докато напипваше резето на портата, пък и колената ѝ се огъваха все едно бяха гумени. Но за братеца ѝ в този миг нейните преживявания нямаха никакво значение.

Всъщност, Стоян едва дочака отдалечаването ѝ, за да се втурне навътре, към бащината си одая. Тук той се спря само веднъж до рамката на вратата, погледна отдалече отпуснатото тяло на родителя си, запалената от Цветка свещ, която забодена в купичката жито на стола до леглото, притреперваше леко от полъха на отворената врата и въздъхна дълбоко. Припрян все пак от някакво страхопочитание пред смъртта като сила, вдигна трите си пръста и се прекръсти нашироко до три пъти. За повече нямаше време да се превзема, а само прескочи на две крачки разстоянието, хвана охладнелите бащини си длани и ги скръсти с труд на гърдите му. Мъртвите ръце бяха започнали да се вцепеняват, но не оказваха още съпротива, затова той лесно се справи с тях. Да си каже честно, не гореше от желанието да ги докосва. Знаеше, че скоро тялото ще бъде разсъблечено и премито с оцет, а сетне наново нагласено за пред хората. Ала дължеше тази дребна почит сякаш на умрелия. В този миг си помисли, че все едно се сбогуваше завинаги с бащиния си дух. Това обстоятелство го накара за кратко да изпита вина, но тя отмина като случаен повей.

Без да губи никакво време повече, той впери разгорещения си поглед в дюшека. Беше готов да протегне веднага яките си ръчища и да разрови мястото между завивката и пружината. Кратък нов прилив на съвест се опита да го смири, помами го да се откаже. Въпреки съзнанието за нейното наличие обаче, той не беше настроен да ѝ се подчини. Събра достатъчно смелост, внимателно, сякаш да не събуди умрелия, надигна чергата, а сетне и сламеника.

Веднага в очите му се заби парчето жълтеникав плат, малко поръждясало от съприкосновението си с пружината. Върху него се открояваше с гладкото си лице и лъскавина пендарата, а като надигна още малко, видя и останалото. Горната свивка на Стояновият пояс бързо пое критото дълго тук малко бащино му богатство. Две ролки хартиени левове прошумоляха в ръцете му и последваха останалото. Чак тогава той пооправи разбутаното, опна кръста си, огледа внимателно да не е оставил следи от претърсването и крачна с разтреперани крака към вратата. Кощунството му се отразяваше зле, ала не дотам, та да се откаже от току-що придобитото...."